Нашите членове за своя опит в Клиниката

Зорница Зафирова

Клиниките в юридическите факултети са може би единственото място, където студентите имат възможност да се докоснат до практиката, да придобият знания и умения, които след това да намерят пряко приложение в професионалния им път. Ето защо, няма съмнение, че клиниката е нещо много полезно. Но клиниката по бежанско право към ЮФ на Софийския университет за мен и за моите колеги беше и е много, много повече. Тя е безкрайната благодарност на нашите клиенти, която ни носи радост и усещане, че животът ни има смисъл. Тя е прекрасните приятелства, които се оказват по-трайни и истински от повечето университетски познанства. Въпреки, че звучи като клише, клиниката за мен е дом, в който винаги съм добре дошла и където винаги съм готова да помогна с каквото мога. Съкровено духовно пространство, каквото малко пъти през живота си имаме щастието да открием. Една малка стая, но и един огромен свят на дръзновение и мечти на студенти, преподаватели и стотици хора от различни кътчета на света, които ни учат на много повече, от колкото сами могат да предположат.

Йонка Дамянова

Право, Софийски университет, випуск 2005 год.

Преди време много ми хареса какво отговори един човек, осъден на доживотен затвор, на въпроса кое е важно за него: “На първо място поставям любовта. Заради любовта давам живота си. Но заради свободата бих дал и любовта.”

Случаите в Клиниката. Идваха много хора. Повечето от тях бяха искрени и отчаяни от ситуацията в тяхната родина. Няма да забравя една рускиня, която беше избягала със сина си заради безчинствата на чеченците. В България беше намерила буквално спасителен пристан – работа, препитание, приятели, среда, в която да се чувства пълноценна и освободена от страховете си. За съжаление не можа да се пребори с желязната ни законова процедура за статут и се върна в Русия …

Друг човек, с когото наистина не знам какво се е случило по-нататък, е един млад мъж от Пакистан, който беше останал съвсем сам в родината си. Родителите му бяха умрели, а брат му убит от екстремисти. А той самият беше заплашван с убийство от екстремистки групировки, защото не иска да се присъедини към тях и да се бие с индийските войски. Най-тъжното в тези истории е, че тези хора идват тук, в чуждата страна, и някак си се привързват кам всичко. Както когато виждат в нещо спасение и му се отдават изцяло, с пълно доверие и надежда. За съжаление, макар искрени и изстрадали, те не успяват да преодолеят предразсъдъците на законовата рамка и компетентните органи.

Йоана Костадинова

Софийски университет, 5 курс, право

Не мога да разбера силата, която намираха в себе тези изстрадали хора, за да продължат да се борят с неволята си и с абсурдната съдебна практика по бежанските дела. Повечето мои случаи в Клиниката бяха тъжни, защото след много усилия и надежди поредното съдебно решение отрязваше пътя към свободата и достойното човешко съществуване.

Имаше едно момче, което беше прекрачило летвата – имаше бежански статут, но много искаше да учи в университет, държавните органи направиха всичко възможно за да го затруднят максимално и в крайна сметка мечтата му не се осъществи…

Лушка Чобанова

Завършила специалност “Международни отношения”, випуск 2003г

Много ми хареса идеята за обогатяване на страницата на Клиниката с  впечатления от бивши и настоящи клиници. Прочитайки писмото на Йонка Дамянова, се върнах назад в годините, преди около 5 години, когато група студенти от специалност Международни отношения се присъединиха към инициативата на доцент Видин за  създаване на тази клиника, към посещението ни в Полша и гостуването на нашите колеги от Полша в България. Моето кратко участие в дейността на Клиниката ще запомня с нашия първи успешен случай от Беларус, както и със семейството от Иран, което получи хуманитарен статут. Моята дипломна работа също беше свързана с бежанците-Проблеми на жените, нуждаещи се от международна закрила. Е, моето писмо не е за публикуване, по-скоро е една ретроспекция във времето.
Завършвам писмото си с думите на една приятелка:

“Бог определя кой ще влезе в живота ти … от теб зависи да решиш кого ще оставиш да си тръгне, на кого ще позволиш да остане и на кого ще откажеш да си тръгне.” Когато всичко друго, освен Господ, е изчерпано, тогава разбираш, че Господ е всичко, от което се нуждаеш.

Мария Цочева

На сайта на клиниката ще откриете истински истории и мисли, породени от срещите ни с една друга действителност, за която не предполагах преди да попадна тук и аз. Хората, които посещават клиниката, често пъти ме караха да мисля колко крехко и несигурно е щастието и как бързо, нелепо може да загубим най-близките си хора. За мен беше нещо повече от работа вазможността да чуя историите на нашите бежанци и мигранти. Това беше шанс да срещна хора, които в повечето случаи са преживели толкова много неприятности, но все още имат сили да се борят за себе си, за семействата си и да разказват за това, което ги е прогонило от родните места. Сега гледам по-различно на новините от Украйна, Армения, Афганистан (имах случаи свързани с тези държави) и всички хора, които напускат тези места и много други места, за да се спасят. Разбира се, най-забавни ми бяха уроците. В индивидуални уроци учих някои чужденци да говорят и четат на български език, дори се опитвахме да пеем български песни. 😉

Живка Георгиева

Член на Клиниканта от януари 2003 год., специалност „Право”

Няма напразни усилия, когато помагаш на един Човек, даже понякога да изглежда така.

Различни хора, идващи от различни държави, но всички търсещи едно и също нещо – безопасно място за живеене, приятели, топло отношение. Те знаят много добре, че това не е тяхният Дом, но силно вярват, че е по-добре отколкото да бягаш отново и отново.

Винаги ще считам себе си за настоящ член на Клиниката, а не за бивш и затова не поставих крайна дата на моето членство.

Мисля, че членството ми в Клиниката по бежанско право е едно от най-вдъхновяващите и прекрасни неща, които са ми се случвали. В клиниката срещнах млади, ентусиазирани, с отворено виждане за света хора, любимите ми приятели; почувствах Надеждата и Отчаянието на хората, търсещи убежище, но преди всичко тяхнaта Смелост. Станах по-състрадателна и толерантна и се научих да ценя Човешкия Живот.

Диана Ганчева

Завършила специалност “Право”, випуск 2005 г.

Родена съм на 24 януари 1983 г в гр. Бяла Слатина. През 2000 г. бях приета студентка в желаната специалност „Право“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Малко по-късно станах част и от Клиниката по бежанско право. Работата с клиентите на Клиниката и общуването с колегите ме промени много.

С Клиниката са свързани най-хубавите и ценни моменти от моето следване. Изключителна роля за това имат нейните основатели  – доц. Благой Видин и асистент Валерия Иларева, която за нас остана любимата Валерия. Техните знания, съвети и подкрепа ни дадоха увереност и ни сплотиха. Самият характер на работата помогна на всички да оценим значението на човешката личност и на свободата на духа.

Мечтата ми е да работя в сферата на правата на човека и вярвам, че скоро тя ще се реализира.

Владислава Петрова Стoянова

5 курс, специалност Международни отношения, член на Клиниката от октомври 2005

Как станах член на Клиниката? – Една от мойте най-добри приятелки Олга стана член на Клиниката една година преди мен. Тя беше постоянно много ентусиаризирана относно работата си в Клиниката и много впечатлена от координатора – Валерия. Така че Оля има основен принос за това аз да съм част от Клиниката.

Ние се опитваме да помагаме на хора, но накрая разбрах, че тези същите хора ни помагат повече, отколкото ние в действителност може да им помогнем. Чрез нашите усилия да направим нещо, ние успяваме да разкрием сами на себе си кои сме ние, каква е нашата същност, какво има в нашите сърца и души, въпреки че се очаква от нас да използваме разсъдъка си, за да помогнем. Не е ли вярно, че не можеш да дадеш нещо, което нямаш?

Без да се опитвам да изпадам повече в дълбоки размишления, просто бих искала да кажа, че това което Клиниката и Валерия са ми дали е много повече от това, което аз съм дала чрез моята работа.

Олга Николова

Член съм на Клиниката едва от октомври 2004 г. Преди това дори не съм подозирала за нейното съществуване. Съвсем случайно прочетох обявлението за прием на нови студенти, което беше залепено до Деканата на Юридическия факултет и реших да си подам документите. Работата с ръководителите на Клиниката е вдъхновяваща. Те са сред най-ерудираните и компетентни личности които познавам. Освен изключителното им преподаване, това което, надявам се, съм уловила от тях е личният им пример за отдаденост на една хуманна кауза и несломимостта им пред трудностите. За пръв път с бежанската тематика ме сблъска работата ми в Клиниката. Първоначалния ми интерес се дължеше предимно на желанието да помагам на другите и да бъда полезна. Едва по-късно открих, че Бежанското право е тясно свързано с науките, към които ме ориентира следването ми и работата в Клиниката може да ме научи на много полезни неща, каквито изцяло теоретичното образование не може да ми даде. Стори ми се, че възможността да помагам на хората, помагайки на собственото си развитие като човек, е чудесна. Когато кандидатстват за членове на Клиниката, повечето студенти не знаят с какво точно се занимава тя, но са тласкани от любопитство, ентусиазъм и желание да правят нещо смислено и добро. Така самата идея за съществуването на Клиниката създава един естествен праг, нещо като първоначално “пресяване” само на най-отворените и толерантните. Има хора, които след като приключи курса на обучение, се отказват и така и не стигат до същинската работа, защото преценяват, че тя просто не е за тях. Така накрая остават само най-качествените и най-упоритите, които нито многото други учебни ангажименти, нито лошото отношение на бюрократи и администрация могат да уплашат. Впечатляващото, което порази и мен в началото, когато бях съвсем нов човек там, бе колко активни и успешни във всякакви проекти и инициативи са всички членове на клиниката. Няма човек, който да не се справя перфектно със следването, да не говори по 3-4, а и повече езика и да не е участвал в курсове, конкурси и какви ли не форми на изява. За мен е голяма чест и гордост да бъда заобиколена от такива хора.

Незабравка Възелова

Според някои хора, днес толкова много се говори за човешките права, че темата се е “изтъркала” и всъщност всичко е само “много шум за нищо”. Истината е, че колкото по-бедна е една държава, толкова по-малко са гаранциите за спазването на фундаменталните права на човека. В България се наблюдават много примери за нарушени права, понякога дори с фатален изход, заради престъпната небрежност на някой бюрократ. Така че ако българските граждани, които са живели в страната цял живот, не могат да се защитят, то как биха могли имигрантите? Те трябва да се изправят не само пред самотата, непознатите обичаи и език, липсата на приятели и близки, които да им помагат; те трябва да се борят с цяла армия от бюрократи, които решават съдбата им, без тя въобще да ги интересува. Защото по-лесно е да се реши съдбата на лист хартия, отколкото тази на жив човек. Според мен основният проблем за бежанците в България е фактът, че трудностите, пред които им се налага да се изправят, не се осъзнават от обществото. Повечето българи дори не знаят за тяхното съществуване. Проблемите на бежанците трябва да бъдат направени публично достояние – това е единственият начин за борба с бавната бюрокрация, както в администрацията, така и в съда; но най-вече това е единственият начин за борба с произволните задържания, които представляват най-сериозният проблем. Ще ви разкажа историята на бежанеца М., защото по време на престоя си в България той се е сблъскал с всички възможни проблеми. Засега тази история няма щастлив край.

За пръв път срещнах М. в центъра за задържане на бежанци в Дружба, София. Там беше прекарал вече повече от шест месеца. Веднага ми се прииска да помогна на този човек. Виждах, че страда, но нито веднъж не се оплака. В тази страшна обстановка, наподобяваща затвор, пред мен изведнъж се изправи един необичайно учтив човек, който въпреки тежкото положение, в което се намираше, сякаш носеше в себе си един дълбок, добър и незасегнат от външните проблеми свят. Дори пазачите на центъра като че ли го харесваха, понеже ми казаха че този човек заслужава “да излезе”. Веднага разбрах, че пред мен стои интелигентен човек, с добра и нежна душа, а това правеше още по-трудно за него да бъде лишен от най- ценното си притежание – свободата. Усещах, че му остават още съвсем малко сили, преди да се срине; беше преживял толкова много. Затова реших да науча повече за него.

Ако има нещо, което човек не избира в живота си, то това е къде да се роди. М. бе имал късмета да се роди в семейството на интелектуалец, което означаваше възможност да развие природната си интелигентност. Но той бе имал нещастието да се роди в една размирна страна, което на свой ред значеше да сподели съдбата на злощастната си родина. Бащата на М. е бил член на Комунистическата партия /Народна демократическа партия на Афганистан/. Той (бащата) завършва висшето си образование в Москва, след което работи в научен институт в Кабул. По това време (края на 80-те години) М. учи в Кабулския университет и също е член на Комунистическата партия. Животът сякаш е прекрасен тогава.

Всичко се променя през 1992г., когато руските войски се изтеглят от Афганистан. Муджехидините разрушават института, където работи бащата на М., и подлагат на тормоз голяма част от интелектуалците. Бащата на М. е принуден да избяга в Пакистан, където по-късно умира. Цялото семейство се разпръсва. Майката на М. заминава за Москва, сестра му – за Белгия и след това за Германия, братовчедка му – за Холандия. Но М. се опитва да уреди живота си в Афганистан. В продължение на почти десет години той отказва да приеме, че родината му се е превърнала във враждебно за него място. През този период той е подложен на всякакъв род нечовешко отношение, както физическо, така и психическо. Многократно е задържан неправомерно, бил е прострелван със стоппатрони, дясната му ръка е била счупена. По време на едно от задържанията му е нанесен удар по главата с бухалка, в следствие на което главата му е пукната, но в продължение на няколко часа не му е оказана лекарска помощ. Оттогава той страда от постоянно главоболие. След медицински преглед в България става ясно, че тилът и горната част на гръбнака са увредени и е необходима операция (която все още не е направена). М. е бил преследван не само поради членството си в Комунистическата партия, но и поради факта, че докато муджехидините организират съпротивата срещу руснаците, хора като него следват в Кабулския университет и не помагат на съпротивата. Още една причина за преследване е фактът, че М. се занимава с бойни изкуства, които имат философия, отличаваща се в някои отношения от предписанията на Корана.

След като е подлаган на тормоз в продължение на години и след като осъзнава, че няма бъдеще в родината си, М. решава да напусне Афганистан. Но това не е краят на страданията му. След като пристига в България на 01.08.2001г., той веднага подава молба за закрила пред Държавната агенция за бежанците (ДАБ) – компетентния орган за предоставяне на бежански и хуманитарен статут. Първоначално му е даден хуманитарен статут за една година заради водената по това време война в Афганистан. Но след изтичане на срока, закрилата не е продължена. На 10.12.2003 г. ДАБ провежда повторно интервю с него и решава, че той трябва да бъде върнат в Афганистан. Основният им аргумент е, че от 2003 г. (т.е. след края на войната) Афганистан е “сигурна страна”. Освен това М. “е бил преследван от муджехидините, които вече не управляват в страната”. В действителност, обаче, муджехидините продължават да имат силно влияние в Афганистан – според ICG Briefing от 02.06.2005 г. “бивши муджехидински лидери, които намират подкрепа на изборите само в собствените си етнически групи и региони, понастоящем ръководят много от новосъздадените партии”. Human Rights Watch допълва, че “някои групировки са променили имената си при регистрацията си, най-вероятно за да избегнат проблеми със закона. Например, повечето членове на Jamiat-e Islami (Jamiat), муджехидинска военна сила, борила се срещу съветската окупация, сега членуват в партията Nehzat-e Melli”. ДАБ се позовава на Споразумението от Бон като доказателство, че в Афганистан има демократичен режим. Очевидно е, че всички тези аргументи са твърде общи и не отчитат особеностите на случая на М.. Съгласно проучванията на много правителствени и неправителствени организации Афганистан не е сигурна страна, защото легитимните власти не са в състояние да установят контрол над цялата територия. По-голямата част от страната се ръководи от военни командири, чиито подчинени части превъзхождат по брой легитимната афганистанска армия и полиция. Правителството няма пълен контрол дори над столицата – Кабул.

Това са разумните аргументи в полза на М., тези които „минават” пред ДАБ и пред съда. Но ако се замислим, как може насила да се върне човек в държава, където върху него систематично е било упражнявано насилие? Не е ли въпрос на личен избор да се върнеш на място, свързано с толкова болезнени спомени? Ако имаше индивидуален подход при разглеждането на бежанските дела, сигурна съм, че решението по случая на М. щеше да е различно. Всички негови близки, които имат подобни на неговата истории, са повече или по-малко уредили статуса си в държавите, където живеят. Но нещата са доста по-сложни в България. Защото административният орган има практиката да отхвърля молбите на търсещите убежище. Претоварените съдилища имат практиката – след няколко месеца, а понякога и година “размисъл” – да отхвърлят жалбите на бежанците и да потвърждават административните актове. Адвокатите имат практиката да взимат хиляди левове от чужденците за дела, които са предварително загубени. А бедните бежанци трябва със собствени сили да се борят с всички тези “практики”. А това е нещо почти невъзможно дори за българските граждани. Истината е, че никой не се интересува от бежанците, никой не иска да им помогне. Поне не държавните институции. Иначе те не биха осъждали хората така лесно. Но все пак трябва да признаем, че е по-лесно да се напише “НЕ” на лист хартия, отколкото да се изправиш лице в лице с един човек и да видиш отчаянието в очите му. Сигурно затова държавните учреждения предпочитат “писмената форма”. Така работи бюрокрацията. А бежанците нямат нищо друго, освен тази борба и тяхната надежда.

Така М. бе осъден да се превърне в нелегален имигрант. Ние, които имаме документи за самоличност, не можем дори да си представим колко трудно е да живееш без документи и колко този факт ограничава. Не можеш да си купиш нещо повече от храна, не можеш да си откриеш банкова сметка, да работиш легално, не можеш дори да отидеш на дискотека. Сърцето ти подскача всеки път, когато видиш полицай, защото може да те помоли да си покажеш документите, каквито ти нямаш. Би могъл да се опиташ да се измъкнеш от ситуацията като кажеш, че в момента тече производство по определяне на статуса (което е напълно правдоподобно при цялата тази бюрокращина), но най-вероятно ще бъдеш задържан.

И все пак, въпреки несигурността на нелегалното съществуване, М. започва да подрежда живота си в България. Намира си работа като инструктор по бойни изкуства, намира приятели, които му помагат във всекидневието. Научава малко български. Явно винаги се намира решение, стига да разполагаш поне със свободата си. Но какво става, ако ти отнемат дори свободата? Не е ли това прекалено? За нещастие точно това се случи с М.. Той бе задържан през ноември 2005 г. и оттогава живее в центрове за задържане – вече почти година. И тук стигаме до най-наболелия проблем, свързан с бежанците – въпроса за лишаването им от свобода. Съгласно закона, нелегалните имигранти могат да бъдат задържани, ако има основание да се смята, че в противен случай биха се укрили. Но те не са престъпници; задържането трябва да е само временна мярка, която трябва да помогне за извеждането им от страната. Освен това, съществува един разумен срок, след изтичането на който (ако депортацията не е осъществена) задържането става незаконно и прераства в сериозно нарушение на основното право на свобода. Тълкуването на различни източници на право показва, че този разумен срок е шест месеца. Обикновено има пречки депортацията да се осъществи в разумен срок, но вместо да бъдат освободени, както изрично предполага законът, бежанците продължават да бъдат задържани в продължение на месеци, дори години, преди да бъдат освободени или изведени от страната. Практиката е такава, че след като веднъж си влязъл в център за задържане, става почти невъзможно да излезеш. Скоро след задържането си, М. подава молба за освобождаване (14.11.2005г.), но – съгласно “практиката” – тя е отхвърлена. Бюрокрацията има свои собствени правила, които са дотолкова сложни, че понякога се стига до странни парадокси. В случая на М., след като получи отказ на молбата си за освобождаване, той я обжалва по законовия ред пред Софийски градски съд, който, след няколко месеца “размисъл”, обяви жалбата за недопоустима. Причината за това решение беше, че първоначалната молба за освобождаване била адресирана до некомпетентен орган – директора на СДВР-МВР, а не директора на Дирекция “Миграция” към МВР. А точно служител на Дирекция “Миграция” към МВР изрично беше казал на М. да се обърне именно към директора на СДВР-МВР. Тъжното е, че в случая със задържанията, поради невежество, безразличие и порочна практика, човешки същества са лишени от най-ценното –свободата.

Ясно е, че един задържан бежанец може много трудно да бъде освободен по каналния ред; по-скоро ще се изгуби в безброй процедури, които сякаш нямат край. Да излезеш се превръща в истинско чудо, но бежанците нямат друг избор освен да вярват в чудеса. Разбира се, има случаи, когато справедливостта възтържествува, но това обикновено са случаи, получили публичност. Последното само показва, че начинът да се разрешат бежанските проблеми е като се привлече вниманието на обществото и така се постави началото на края на анонимността и безразличието на институциите.

Случаят на М. все още не е благоприятно разрешен. Той бе преместен в нов център за задържане; при по-добри условия, както казват. Но “по-добрите условия” не връщат свободата, нали така? Задържането бавно го погубва, както физически, така и психически. Физически, защото не може да получи надлежна медицинска помощ, докато статусът му е неясен. Психически, защото един духовен човек като него не може да живее зад стените на затвор. В едно интервю веднъж той каза, че душата му е мъртва. А той не е човек, който леко би хвърлил подобни думи.

Мисля, че има надежда мъките на М. да свършат скоро. Българското общество бавно осъзнава бежанските проблеми. Самият М. бе интервюиран два пъти от национална телевизия /BTV/, а интервютата бяха излъчени в праймтайм. Освен това той отново очаква насрочване на съдебно заседание пред Софийски градски съд за гледане на делото относно задържането му. Така че предполагам, че всичко е въпрос на време… Но колко още време има М.? Един ден в затвор не е равен на един ден на свобода, особено за чувствителна душа като неговата. Нека се надяваме, че справедливостта няма да дойде твърде късно… когато вече е станала ненужна.

Валерия Иларева

Координатор на Правната клиника за бежанци и имигранти

Член на Клиниката от април 2001г.

Магистър по “Международни отношения”, Юрист, Докторант по Международно публично право

Моите студенти и клиентите в Клиниката често казват, че Клиниката и моето участие в нея са променили живота им към добро. Но аз си мисля, как те са ме променили: научих се да ценя свободата ми, спокойствието и безопасността ми, подслона и храната, семейството и приятелите .. Но най-важното, научих какво означава думата “ОТГОВОРНОСТ” – започваш да гледаш на действията си по друг начин, след като си почувствал какво е да си отговорен за живота на някой друг човек.

Мария Бакалова

ІІІ курс Право, ІІ курс Публична администрация

Още древните римляни са казали: ‘’ Където е добре, там е родината’’. (Ubi bene, ibi patria).

Не всеки приема тази сентенция, защото е много важно човек да има свободен избор. Хората сами трябва да вземат решение дали да живеят в страната си или да я напуснат завинаги или временно. Бежанците у нас реализират своите свобода, право на избор и мобилност.

Символният ефект от напускането на страната им на произход социалните науки наричат ‘’детериторилизация’’-изпразване на територията от смисъл и екзистенциална тежест. Парадоксално, но потърсилите убежище у нас инвестират нов смисъл в това понятие- ‘’ретериторилизация’’. За тях България става съдба и заедно ще градим националното си и европейско бъдеще. За други България се оказва поредната спирка от глобални маршрути, но и те ще отнесат със себе си частица от нея.

Конфуций ни е завещал следната мисъл : ‘’Лошо е да си богат и щастлив в държава, в която няма път’’.

С постъпването си през октомври 2006г. в Правната клиника за бежанци и имигранти заедно с Нези и Мария Петрова поех първия си случай, който се оказа именно такъв – на човек, избрал да следва своя житейски път в България. Това е гражданинът на Руанда – Д. М.

При първата си среща с него в Центъра за задържане на бежанци в Бусманци ми направи впечатление, че за човек , лишен от свобода изглежда изключително бодър и зареден с оптимизъм.. Увереността в утрешния ден е абсолютно необходима на всеки , защото именно тя е тази, която го крепи в трудни моменти. За онеправдания обаче надеждата е добра закуска, но лоша вечеря, само с надежда не се живее. Ето защо бяха необходими и усилията (в посока на освобождаването му) на членовете на правната клиника , под ръководството на адв. Валерия Иларева. .

На съвкупността от всичко това се дължи и успешният изход от ситуацията , в която бе поставен руандийският гражданин- решението на Пловдивски Окръжен съд, с което той бива пуснат на свобода.

Думата ’’ мечта ‘’ на старобългарски означава ‘’ призрак’’ и човек трябва да осъзнае призрачността на своето битие точно заради преходността на съществуване си. Тълпата осигурява на индивида определен комфорт и чувство на солидарност . Именно към това вече има възможност да се приобщи Д.

Самият той пребивава в България повече от десет години . Живее в Пловдив заедно с приятелката си Б., с която имат и дъщеричка. Всъщност в международен план липсва дефиниция за думата ‘’семейство’’. Това означава , че всяка държава може да интерпретира понятието според собствената си култура и традиции, разбира се – в полза на индивида. Семейството е върховно благо като здравето, по думите на Цицерон, – в него всеки постига своята идентичност. Съхраняването на вече създадената семейна клетка допринася за физическото и психично здраве на бежанеца, за емоционалното му благосъстояние и стабилното му материално положение.

Една от любимите гатанки в европейската литература гласи:

Какво е казала едната стена на другата?

Отговор: -Ще се срещнем на ъгъла…

Драмата в човешкия живот е , че хората не са стени и могат никога да не се срещнат. А Д. вече е сторил това с Б. Пенитенциарната система в България обаче избира те да бъдат разделени….

Първоначално му е наложена (със съответната заповед) мярка явяване на подписка в РЗ ‘’ Миграция’’. Поради нередовното му явяване обаче мярката е променена (в последваща заповед на Директора на Областна Дирекция ‘’Полиция’’ Пловдив към МВР) в по-тежка – принудително настаняване в Специален дом за временно настаняване на чужденци в Бусманци. На следващо място му е наложена и друга принудителна административна мярка- ‘’принудително отвеждане до границата’’.

Подадената по-късно от негова страна жалба Министърът на вътрешните работи отхвърля като неоснователна. Принуден е да подаде и жалба до Върховния Административен Съд , който обаче я оставя без разглеждане и прехвърля делото по подсъдност на Пловдивски Окръжен съд. Междувременно Д. прекарва много повече време в Бусманци от законноустановения 6 месечен срок за задържане, което се явява своеобразно посегателство над неговата свобода и изконни човешки права.

Най-после – в свое определение Окръжният съд в Пловдив се произнася в посока освобождаването на незаконнозадържания руандийски гражданин, като му присъжда и обезщетение. Разбира се, ответната страна предприема последващи действия, като подава касационна жалба до ВАС, но независимо от това – успехът е факт – Д. М. следва да бъде освободен.

В древна Гърция свободните хора са можели да избират между смъртта и остракизма (остракизъм-изгонване извън страната при определени провинения). Навремето Сократ е предпочел чашата с отрова, за да покаже, че е по-силен от своите обвинители. И без друго в наши дни личното ни пространство е силно ограничено, независимо че правата и свободите ни са конституционно прогласени. Своята суверенност, разбирана като достойнство, човек може да запази, ако се бори за правата си. Това направи и Д….


%d bloggers like this: