Ново прецедентно решение на Върховния административен съд доближи българската правна система до европейските стандарти

09/08/2011 at 09:27 1 Коментар

Случаят е на един от немалкото чужденци в България, които от дълги години живеят в страната, но системата ги е оставила в правния вакум на липса на законова възможност да получат документи за пребиваване. В България тези хора „живеят” в абсолютната безизходица на „нелегалните”, без достъп до основни права като човешки същества. Жалбоподателят по делото, З.Ш., влязъл при безвизов режим в България преди 16 години, създал семейство с българска гражданка в България и има син, български гражданин. Понеже нямал валиден документ за самоличност, обаче, не сключил граждански брак и в удостоверението за раждане на детето му пише, че бащата е неизвестен. През 2010г. З.Ш. е задържан като „нелегален” имигрант и „принудително настанен” в Бусманци; срещу него е издадена заповед за депортиране и забрана да влиза в България за срок от пет години. Десетгодишният син на З.Ш. не знае, че баща му е „принудително настанен” и в продължение на повече от половин година се чува ежедневно с него по телефона и го чака да се върне „от работа на морето”. При делото пред първата съдебна инстанция съседите от жилищния блок на З.Ш. представят подписка в негова подкрепа за това, че го познават като добър и трудолюбив човек и грижовен баща. Като свидетели са разпитани бащата и вуйчото на майката на детето, които свидетелстват за бащината връзка на З.Ш. със сина му. Представени са доказателства, че българските граждани гарантират за издръжката на З.Ш. в България и не се налага той да бъде „принудително настанен”. Въпреки това, обаче, първоинстанционният съд прилага буквата на българския закон и потвърждава задържането, депортирането и забраната на З.Ш. Това решение З.Ш. обжалва пред Върховния съд. „Буквата” на чл.41 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) гласи, че депортиране на чужденец се налага, когато той е влязъл в страната нелегално или когато е останал в страната над разрешения му срок. В същия закон, обаче, съществува и член 44, ал.2, който задължава административния орган да направи преценка и на семейните и социални връзки на чужденеца в страната. В своето Решение от 5 август 2011г. Върховният административен съд прави анализ на взаимодействието на тези две разпоредби като ги тълкува в съответствие с европейското право. Изводът е, че формалният „нелегален” престой в страната не води автоматично до заповед за депортиране на лицето, а задължава административния орган да направи преценка на обстоятелствата по чл.44, ал.2 от ЗЧРБ. Заповед за депортиране не може да се издава, ако тя води до нарушаване на основни човешки права като правото на уважение към семейния и личния живот и най-добрия интерес на детето.

Едно съдебно решение, основано на знанието, което доближава българската правна система до европейските стандарти.

Advertisements

Entry filed under: Uncategorized.

Запомнящо се участие на нашите студенти в дебат за културните и човешките права в Кан На 20 юни отбелязваме Световния ден на бежанците

има 1 коментар

Trackback this post


The blog in English

English

%d bloggers like this: