Archive for 04/06/2010

Историческо решение на Върховния административен съд на Република България относно имиграционното задържане в страната

Още един важен пробив. Само преди десетина дни, на 17 май 2010г., Административен съд – град Монтана отмени като незаконосъобразна заповед за принудително отвеждане до границата на „нелегален” чужденец без документи, който живее вече в продължение на 18 години в страната от шест-годишна възраст. Преди да успея да намеря време за подобаваща публикация за това на сайта на Правната клиника за бежанци и имигранти, днес ми стана известно още едно историческо решение за правата на чужденците в България. Не мислете, че такива решения се раждат всяка седмица – това е пробив, очакван от години, за постигането на който стои също така дългогодишна работа. Но факт е, че тези исторически пробиви съвпадат включително с очаквания на 06 юни 2010г. безпрецедентен досега митинг в подкрепа на чужденците в България. Назряло е време за промяна.

За първи път си позволявам публикация от първо лице в блога на ПКБИ. Човекът, по чийто случай Върховният съд се произнесе, живее от 30 години в България. Завършил е висше образование в страната. Но, като много други чужденци в България, е останал без документи. От 14 години има семейна връзка с българска гражданка, макар да не могат да сключат граждански брак. На 13 февруари 2009г. този човек бива задържан в „Специалния дом за временно настаняване на чужденци” в Бусманци като „нелегален” имигрант. И до днес той е там. На всеки шест месеца, по служебна процедура за преразглеждане на мярката (в тази процедура по българския закон задържаният чужденец няма възможност да участва и да се защити), съдът продължава задържането му с още шест месеца.

Това е първият случай, който аз поех отново като адвокат, след завръщането ми през октомври 2009г. от двугодишна специализация в Испания. Месеци наред преди да се завърна, човекът бе звънял у дома и бе питал за мен. Когато най-накрая се свърза с мен, аз вече знаех за него от близките ми и си представих какво означава за него най-накрая да ме открие. Каза ми: „Аз знам, че ВИЕ ще ми помогнете”. Обещах му, че ще отида да го видя в Бусманци – първото ми посещение там след немалка пауза.

Завърнала се от докторската програма по Международна миграция в Испания, аз усърдно подготвих молба до Дирекция „Миграция” на МВР за освобождаването на Уинфред, като подробно изложих непоклатими юридически аргументи от практиката на Европейския съд в Страсбург и Директивата на Европейския Съюз 2008/115. След месец получих отговор в три реда, в които държавният орган просто цитираше, че имало съдебно определение, което удължава срока на задържането на Уинфред с шест месеца. Обжалвахме пред градския административен съд, но съдията остави жалбата ми без разглеждане по същата причина – чак след нови шест месеца съдът ще се произнесял по „принудителното настаняване”. А до тогава? Подадох жалбата във Върховния съд.

Аз съм от тези адвокати, които вярват, че призванието им е с индивидуалните си действия да постигат социална справедливост. Може би това е причината да не може да се каже, че се ползвам с „благоволението” на властимащите служители. Вместо да отида на една лична среща с хората, да ги убедя с „практически” аргументи защо трябва да направим изключение за този човек, аз взема, че все им създавам „проблеми” – все искам да признават ПРАВА. Така и с този случай. Осем месеца след като поех случая му, след като дълго ме бе чакал да се върна в България и ме бе посрещнал с огромни очаквания, моят клиент Уинфред е все още зад решетките в Бусманци. Сигурно много хора ще си помислят, че Уинфред е можело да си намери по-добър адвокат дето няма да развива пионерски за нашите ширини правни аргументи, а ще направи туй-онуй да го изкара и толкоз. Затова днес когато му се обадих да му съобщя, че точно по НЕГОВИЯ случай Върховният съд се е произнесъл с акт, който ще подобри положението на ВСИЧКИ негови задържани събратя, аз му благодарих за жертвата на вяра и търпение, с които той дочака този победен изход. И му казах, че си е струвало. Защото върху такива съдебни прецеденти се гради правовата държава в противовес на „връзкарската” държава. Защото заради такива съдебни прецеденти следващите поколения ще могат спокойно да упражняват правата си, а не да разчитат на „добри” „адвокати” да ги „уреждат”.

Определение №6983 от 27 май 2010г. на Върховен административен съд е историческо за имиграционното задържане в България поради следните причини:

1) ВАС се произнася, че задържаният чужденец, наричан в нашия закон „принудително настанен”, следва да бъде незабавно освободен при наличие на нови обстоятелства, сочещи отпадане на условията, довели до задържането му: „Отпадането на обстоятелствата може да се случи във всеки един момент от времевия отрязък от шестте месеца. Тогава, когато в рамките на този шест месечен период, обстоятелствата по ал. 6 отпаднат, административният орган има правото и задължението да прекрати престоя на чужденеца в дома.

Това разрешение е в съответствие с Директива 2008/115 на Европейския съюз, но не е предвидено в националния закон. Както стана видно за широката общественост във връзка със случая на бременната Аревик, спрямо която отпадна възможността за депортиране, но повече от два месеца след това тя още не може да бъде освободена от СДВНЧ-Бусманци, в българския закон липсва процедура за преразглеждане на мярката „принудително настаняване” докато не изтекат шест месеца. Дори когато се навършат шест месеца, обаче, българският закон предвижда служебно произнасяне на съдия относно продължаване на задържането с още шест месеца, въз основа на доказателства, представени само от задържащия орган. В тази връзка е и втората историческа значимост на определението на ВАС по частната жалба на Уинфред:

2) Върховният административен съд се произнася, че българският закон не съответства на Директива 2008/115/ЕС и на други европейски актове относно основното човешко право на свобода: „Законодателят, в чл. 44, ал. 8, изречение второ е предвидил две основания за продължаване с повече от шест месеца на срока на задържане в специалния дом, които не са визирани в директивата. Съгласно § 6 на чл. 15 от директивата удължаването на срока е допустимо само при липса на съдействие от съответния гражданин на трета страна или при забавяне при получаване на необходимата документация от третата страна. Като основания за удължаване на задържането в ал. 8 на чл. 44 са посочени и преценките, че лицето представлява заплаха за националната сигурност или за обществения ред. Наред с това приетата от законодателя процедура по чл. 46а, ал. 3 от ЗЧРБ на служебно изпращане на съда от началника на дома на документите на лицата, които са пребивавали повече от шест месеца в дома означава, че: първо – априори се допуска престой повече от шест месеца, което е в противоречие с § 5 и 6 на чл. 15 от директивата, които го допускат само при наличие на изчерпателно посочени условия; и второ – административният орган не се произнася по наличието на обстоятелствата по ал. 8, изречение второ на чл. 44 от закона, което противоречи на § 2 на чл. 15 от директивата – задържането, какво е и удължаването на престоя, се постановява в писмен вид и включва фактическите и правни основания. Това от своя страна, заедно с неучастието на лицето в съдебното производство, поставят под съмнение ефективността на съдебната защита, което пък е изискване, визирано в § 3 от директивата, и в чл. 47 на Хартата на основните права на Европейския съюз, заедно с право на публично разглеждане на делото.

Позволявам си да посветя тази победа на всички адвокати, които работят за постигане на социална справедливост в своята област.

Валерия Иларева, адвокат на Уинфред

Advertisements

04/06/2010 at 22:57 2 Коментари


The blog in English

English