Саид Кадзоев и имигрантите в ЕС отбелязаха победа в Съда в Люксембург

30.11.2009 – Съдът на Европейските общности (СЕО) постанови решение по дело C-357/09 PPU в отговор на първото преюдициално запитване в Европейския съюз по Директивата за връщането. Запитването бе отправено от български съдия по повод национално дело, в което се разглежда продължителното задържане на Саид Кадзоев. Търсещ убежище, преживял изтезания, Саид Кадзоев е имиграционно задържан в България от октомври 2006г. насам. Правната клиника за бежанци и имигранти предоставя безплатна правна помощ на Саид от януари 2007г. и дава публичност на извършените нарушения на човешките права в случая, включващи неограничено във времето държане в изолатор в центъра за задържане в Бусманци.

Тълкуването на Директивата на ЕС за връщането, предложено от българския съдия, щеше да доведе до разширяване на 18-месечния краен срок на задържане и да въведе изключения от максималния срок. За щастие, Съдът на Европейските общности утвърди правото на свобода на гражданите на трети държави в Европейския съюз и постанови решение, чието прилагане следва да доведе до незабавното освобождаване на Саид Кадзоев.

На 3 декември 2009г. Саид Кадзоев бе освободен от СДВНЧ-Бусманци.

Делото в Люксембург в медиите:

Списание “Тема”, ЧОВЕКЪТ от изолатора, брой 6 (433), 15-21 февруари 2010г.

Възелова, Незабравка, Имиграционното задържане – в помощ или във вреда на националната сигурност, E-Digest, Dimitrov, Petrov & Co., януари 2010г.

БНР Хоризонт, От Бусманци до Люксембург – а сега накъде? Случаят “Саид Кадзоев”, 09 декември 2009г.

Вестник “Труд”, Пуснаха чеченеца от Бусманци – на свобода е никой, 07 декември 2009

The Sofia Echo, European Court orders Bousmantsi detainee’s release, 02 December 2009

Български хелзински комитет, Български правозащитници извоюваха победа в Съда на Европейските общности в Люксембург за правата на имигрантите в Европа, 02 декември 2009

Блог на Анна Кръстева, Борбата за правата на бежанците продължава

Из “Неуютен блог” на Светла Енчева:
http://svetlaen.blogspot.com/2009/12/blog-post.html

Случаят Ф. – нелегално пребиваващ

Ф. е роден през 1977 год., по религия е християнин.  Влиза нелегално в България през май 2004 год., укрит в камион.

Ф. подава молба за закрила в България. Той не желае да се завърне в страната си на произход, защото се страхува за живота си. Твърди, че обстановката там е несигурна, поради постоянните въоръжени сблъсъци между различните племена, които се борят за лидерство в по-богатите на петрол селища. Жителите на неговия град са непрекъсното подложени на тормоз от страна на враждуващите групи. При последното нападение, на което Ф. е бил свидетел, семейството му е било избито, а къщата му опожарена.

Съглано решението на административния орган, молбата на Ф. за предоставяне на закрила в България е неоснователна. Ф. обжалва решението, но съдът отхвърля жалбата му.

Ф. се превръща в “нелегално” пребиваващ на територията на Република България чужденец. На 5 октомври 2004 год. е издадена заповед, в която се предвижда спрямо Ф. да се предприеме принудителната административна мярка – отвеждане до границата. На същата дата се издава и заповед за принудителното му настаняване в Дом за временно настаняване на чужденци до отпадане на пречките за изпълнение на наложената принудителна административна мярка – депортиране.

Така на 5 октомври 2004 год. Ф. попада в така наречения Дома за временно настаняване на чужденци в Дружба. През юни 2006 год. заедно с другите задържани чужденци е преместен в новопостроения Дом за настаняване на чужденци в Бусманци, където престоява до 4 юли 2006 год. От 5 октомври 2004г. до 4 юли 2006г. Ф. е лишен от свобода.

Как, все пак, се стига до освобождаването на Ф. от “специалния дом”? Познати на Ф. подават сигнал до ПКБИ относно неговото задържане. Членове на ПКБИ посещават Ф. в дома и поемат случая му. През април 2005 год., чрез Правната клиника, Ф. отправя искане до Директора на Дирекция “Миграция” да бъде освободен, но получава отказ. Ф. обжалва този индивидуален адинистративен акт пред Софийски градски съд. Съдът отменя отказа и постановява Ф. да бъде освободен. Мотивите на СГС са, че е налице нарушение на чл. 5, ал. 1, б. “ф” от Европейската конвенция за защита на правата и основните свободи. С налагането на мярката “принудително отвеждане до границата” е осъществен – по смисъла на Конвенцията – законен арест. Но целта на това задържане е не лицето да бъде лишено от свобода, а да може да се осъществи депортирането. Директорът на Дирекция “Миграция” еднократно е направил опит за контакт с посолството на страната на произход на Ф., но няма данни на Ф. да му е издаден документ за самоличност. Няма данни да са положени други усилия за снабдяването му с документи. Съдът счита, че срокът на задържане е прекомерен и лишавайки лицето от свобода за такъв дълъг период от време, тази принудителна мярка има вече не превантивна, а наказателна функция, а това не е нейната цел. Разпоредбата на чл. 44, ал. 5 от Закона за чужденците в Република България превижда, че когато съществуват пречки за незабавното отвеждане на чужденеца до границата, изпълнението на заповедта за депортиране се отлага до отпадане на пречките и чужденецът се задължава да се явявя ежедневно в полицейската служба по местопребиваването му. Съдът приема, че в случая с Ф. безспорно е установена невъзможност за изпълнение на депортирането и несъръзмерното задържане води до нарушение на чл. 5 от ЕКПЧ.

Решението на СГС е от 22.12.2005г., но Ф. не е освободен веднага. Директорът на Дирекция “Миграция” обжалва съдебното решение по случая на Ф. пред Върховния административен съд. С Решение от 30.06.2006г. ВАС потвърждава решението на първоинстанционния съд.

Същевременно е необходимо Ф. да намери човек, който да гарантира за това на какъв адрес той ще пребивава, след като излезе от дома. След задържането на Ф., продължило повече от една година и половина, той не познава никого. Напълно е загубил контакт с външния свят. Като по чудо, един англичанин, живеещ в североизточна България, научава за тежката съдба на Ф. и се съгласява да стане негов гарант.

Така на 4 юли 2006г. Ф. е освободен от Специалния дом за временно настаняване в с.Бусманци. Но при освобождаването българските власти не му дават никакъв документ за самоличност, нито каквото и да е доказателство, че той е пуснат от дома по законен начин. Страхът от задържането му като “нелегален” и “без документи” продължава да преследва Ф.

Желанието на Ф. да остане да живее в България и да бъде “легален” го води до това през септември 2006г. отново да подаде молба за получаване на закрила в Република България. Административният орган отново му отказва бежански и хуманитарен статут. Чрез ПКБИ, Ф. обжалва решението пред съда. В писмената защита на Ф. се посочва, че са налице новопостъпили обстоятелства по неговия случай. На първо място, Директорът на Дирекция “Миграция” е поискал от посолството на страната му на произход да му бъде издаден документ за завръщането му. Но такъв документ не му е издаден, което по същество представлява отказ от страна на държавата му да му предостави закрила и права, присъщи на нейните граждани. На второ място, обстановката в страната на произход на Ф. във връзка с конкретните факти по неговия случай и към настоящия момент остава изключително опасна. Множество актуални доклади от правителствени и неправителствени източници свидетелстват за това.

Сега Ф. очаква решението на Софийски градски съд. Въпреки че в закона не са предвидени такива ограничения, понеже молбата му за закрила била втора по ред, на Ф. е отказано да се ползва от правата на останалите търсещи убежище в България – да живее в общежитието на Държавната агенция за бежанците и да получава месечна помощ в размер на 55лв.. Същевременно съгласно българското законодателство Ф. няма право да работи.

Случаят М. – от Афганистан

М. е роден през 1973г. Произхожда от заможно и образовано семейство. Баща му е завършил висшето си образование в Москва, след което работи в научен институт в Кабул и е преподавател по персийска литература. През 1989 г. М. постъпва в Кабулския политехнически институт и през 1994 г. успешно завършва висшето си образование в Хидротехническия департамент на Факултета по строителство с образователно-квалификационна степен магистър.

През 1989 г. М. става член на Народната демократическа партия на Афганистан (комунистическата партия), където членува и неговият баща. Занимава се и с бойни изкуства; практикува стила Кунг Фу То’а, свързан със специфична философия за живота – цели се постигане на хармония между духа и тялото благодарение на 73000 различни техники и комбинации.

През 1992 г. руските войски напускат Афганистан и на власт в страната идват муджахидините – основните организатори на съпротивата срещу руската окупация и НДПА в периода 1979-1992 г. Цялото семейство на М. е подложено на системен тормоз заради членството в Комунистическата партия. Муджахидините разрушават института, където работи бащата на М., и подлагат на тормоз голяма част от интелектуалците, занимаващи се научна или политическа дейност. Бащата на М. е принуден да избяга в Пакистан, където по-късно умира. По време на управлението на муджахидините също така е разграбено цялото семейно имущество – 40 хектара земеделска земя, къща с двор от 40 кв.м., два леки автомобила. В заповедите за отчуждаване на това имущество кметът на гр. Кундуз, където е постоянното местожителство на М., поставя като задача на муджахидините той и неговият баща да бъдат измъчвани и убити заради членството си в НДПА. М. е преследван не само поради членството си в Комунистическата партия, но и поради факта, че докато муджахидините организират съпротивата срещу руснаците, хора като него следват в Кабулския университет и не помагат на съпротивата. Още една причина за преследване е фактът, че М. се занимава с Кунг Фу То’а, чиято философия се отличава в някои отношения от предписанията на Корана. По време на управлението на муджахидините М. е арестуван два пъти, за последен път през 1998 г. Бил е прострелван със стоппатрони, дясната му ръка е била счупвана. През 2000 г. той е задържан в Кабул от представители на режима на талибаните по фалшиво обвинение, че членува в забранена политическа партия. Задържан е в затвор в Кабул за период от четири-пет месеца и е подложен на изтезания : бой с ритници, бой с кабел по ходилата, мъчения с електрически ток, изгаряния по кожата с цигара. Лишаван е от възможността да спи, като е подлаган на непрестанни разпити. Бил е принуждаван да седи прав на пръсти, завързан за косата за пирон, забит в стената. Нанесен му е удар по главата с бухалка, в следствие на което главата му е пукната, но в продължение на няколко часа не му е оказана лекарска помощ. Оттогава той страда от постоянно главоболие. След медицински преглед в България става ясно, че тилът и горната част на гръбнака са увредени и е необходима операция.

След като е освободен, М. напуска Афганистан през 2001 г. заедно с майка си, сестра си и съпруга й. Семейство се разпръсва. Майката на М. заминава за Москва, сестра му и съпругът й– за Белгия и след това за Германия.

М. пристига в България нелегално от Турция на 01.08.2001 г. и веднага подава молба за закрила пред Агенция за бежанците при МС (АБ) – компетентния орган за предоставяне на бежански и хуманитарен статут. АБ му предоставя хуманитарна закрила на бежанец за срок от една година заради водената по това време война в Афганистан. След изтичането на срока, обаче, закрилата не е продължена. Най-общо отказът е аргументиран с това, че с подписаното в Бон споразумение за установяване на демокрация и мир в Афганистан се слага край на гражданската война и от 22.12.2001 г. начело на страната застава ново правителство, “в чийто състав е постигнат баланс между отделните етнически групи”. М. обжалва решението на АБ пред ВАС. 3-членен състав на ВАС отхвърля жалбата на М. като неоснователна. Решението е потвърдено от 5-членен състав на ВАС, с което възможностите за обжалване се изчерпват. От този момент пребиваването на М. в България става нелегално.

Въпреки несигурността на положението си на нелегален имигрант, М. се опитва да уреди статута си. На 27.02.2002 г. той се обръща към Център за подпомагане на хора, преживели изтезание – ACET. След извършени медицински преглед и психологично изследване и на базата на опита на организацията с жертви на изтезания АСЕТ стигат до извода, че “г-н М. Уайс Ниази е жертва на изтезания”. М. се опитва също така да се установи в София и да води нормален, достоен живот. Става член и треньор в Клуб по източни бойни изкуства “Кондор-2000” (вписан в Националния регистър на лицензираните спортни организации и членуващите в тях спортни клубове). С негова помощ клубът постига успехи на международни състезания в Южна Корея и Сърбия.

На 27.11.2003 г. М. се обръща за помощ към нашата клиника. По наша препоръка на 09.12.2003 г. той подава повторна молба до АБ (сега вече ДАБ), но вече не за хуманитарна закрила, а за бежански статут. Обективно погледнато М. има всички основания за придобиването на такъв статут – съгласно експертното мнение на АСЕТ той е бил жертва на изтезания, а според Guidelines for the Treatment of Afghan Asylum Seekers and Refugees in Europe, April 2003 на The European Council on Refugees and Exiles членовете на бившата комунистическа партия са определени като рискова от преследване група. След проведено интервю на 10.12.2003 г. с Решение ДАБ отхвърля молбата с мотива, че Афганистан е сигурна страна на произход за М.. Като цяло се приема, че от 2003 г. Афганистан е сигурна страна. Молбите за закрила се отхвърлят на това основание, без да се вземат предвид индивидуалните особености на случаите. Тъй като М. вече е получавал хуманитарен статут, той преминава през ускорено производство – срокът за обжалване на решението е само седем дни (вместо 14 по общото производство) пред окръжния съд (вместо пред ВАС). М. обжалва решението, но СГС определя жалбата за недопустима като просрочена. Въпреки представените доказателства, съдът не взима предвид това, че М. занася жалбата в ДАБ в срок, но оттам го връщат поради предстояща промяна в адреса. ВАС оставя в сила Определението на СГС. Така решението на административния орган не е допуснато до съдебен контрол.

На 23.11.2004 г. М. подава молба за предоставяне на убежище до Президента на РБ – последна възможност за уреждане на статута. Производството по предоставяне на убежище е открито на 25.02.2005 г. и е прекратено с Решение на 03.06.2005г., с което се отказва убежище. Впоследствие М. предоставя множество писмени доказателства относно осъществяваното спрямо него преследване в страната му на произход, поради което производството по разглеждане на молбата за убежище е възобновено, но отново получава отказ.

Междувременно Директорът на СДВР-МВР издава заповед за принудително отвеждане до границата. Поради липсата на самолетна връзка до Афганистан, обаче, Директорът на Дирекция “Миграция”-МВР издава Заповед за принудително настаняване на лицето в ДВНПЛ при СДВР (Дом за временно настаняване на пълнолетни лица) в ж.к. “Дружба”, София. При срещите ни с М. в центъра за задържане той не разполагаше с тези две заповеди. Той е задържан през ноември 2005г. когато сам се явява на получена призовка от Дирекция “Миграция”. След откриването на СДВНЧ-Бусманци е преместен там. След дълги месеци на упорита борба да бъде освободен, на 17 април 2007г. той е оставен на свобода в България, но без никакви документи.

Случаят А. – родена в България, дете на имигрант

А. е родена през 1994 г. Нейната майка е имигрант в страната. Майката отглежда сама детето и предпочита да не разкрива самоличността на бащата.  А. е живяла само в България. Знае идеално български език и не владее родния език на майка си. Учи в българско училище – през 2005г. завършва своето начално образование. Още от раждането си момичето страда от хипотиреоидизъм – вродено генетично заболяване, което изисква доживотно ежедневно заместително лечение при постоянен лекарски контрол на дозировките и амбулаторно следене на хормоналните стойности. Евентуално прекъсване или неправилно приложение на лечението би довело до необратимо преустановяване на физическото и умственото развитие на детето.

След раждането си в България А. получава български единен граждански номер. Въз основа на това, тя е изследвана и лекувана безплатно. Но когато през месец юли 2005 г. тя отива на редовен медицински преглед, лекарят установява, че в базата данни на НОИ, ЕГН на А. е определен като “невалиден”. Практическата последица от това е задължението детето само да заплаща медицинските изследвания и лекарствата. За съжаление, като имигрант без документи в България, майката на А. няма право да работи. Малкото пари, които успява да препечели, са далече от достатъчни за заплащане на скъпото ежедневно лечение на А.

Когато майката на А. се обръща за съдействие към Правната клиника, тя бе получавала един и същ отговор от различни институции – до един момент ЕГН на А. е бил валиден, но от следващ – невалиден. От Дирекция “Българско гражданство” към Министерството на правосъдието заявяват, че тъй като майката е с неуредено правно положение в България, не може да подаде молба от името на детето си и трябва да се изчака А. да навърши 14 години, за да избере дали да е гражданка на Република България. От общинската служба за социално подпомагане отговарят, че единствената помощ, която могат да окажат, е да настанят детето в специализиран дом за деца, лишени от родителски грижи – т.е. да разделят А. от майка й.

ПКБИ първо се обръща към Президента на Републиката, който е компетентният орган в сферата на придобиването на българско гражданство. В резултат на това се получава писмо от Министерството на регионалното развитие и благоустройството, което обяснява, че ЕГН на А. е отнет, защото първоначално не е трябвало да й бъде предоставен.

Обявяването на ЕГН на А. за “невалиден” представлява грубо погазване на нейни основни човешки права посредством незаконното й лишаване от гражданство. Това действие излага на изключителен риск живота й. Съгласно чл. 45, ал. 1, т. 7 от  Закона за гражданската регистрация, ЕГН в акта за раждане се предоставя само на български граждани. В този смисъл, А. е призната за българска гражданка по месторождение. Становището на служителите от Дирекция “Българско гражданство” към Министерството на правосъдието, че А. трябва да изчака 14-годишна възраст, за да придобие гражданство, противоречи на основни международноправни актове, по които Република България е страна и които имат примат над вътрешноправните  разпоредби, които им противоречат:

-                           Съгласно чл. 7 от Конвенцията за правата на детето, всяко дете от рождение има право да придобие гражданство;

-                           Съгласно чл. 16 от Международния пакт за граждански и политически права, всеки има право да бъде признат за правоспособен, където и да се намира;

-                           Съгласно чл. 24 от Закона за българското гражданство (ЗБГ), лишено от българско гражданство може да бъде само лице, което е придобило българско гражданство по натурализация, осъдено е с влязла в сила присъда за тежко умишлено престъпление против републиката, при условие, че се намира в чужбина и не остава без гражданство. Съгласно чл. 20 от ЗБГ, освобождаване от българско гражданство се извършва само при искане от лице, което постоянно живее в чужбина. И двете хипотези са неприложими към А.

Тъй като българските органи обявяват А. за чужденец в България, ПКБИ полага усилия да легализира престоя й като лице, което се нуждае от хуманитарна закрила. Ако бъде върната в страната на произход на майка си, А. не би могла да бъде лекувана поради липсата на необходимите лаборатории и лекарствени средства за конкретното заболяване.

ПКБИ отнася случая до Комисията по Убежището при Президента  на Република България. В същото време обжалва пред съда негативното решение на Държавната агенция за бежанците (ДАБ), взето по отношение молбата на А. и нейната майка за хуманитарна закрила. Комисията към Президента и ДАБ постигат споразумение, според което ДАБ оттегля отказа си и предоставя на А. и майка й хуманитарен статут. Така А. получава Личен Номер на Чужденец в България и полагащото й се здравно осигуряване.